Вяра срещу научен подход (или религия срещу наука)

Автор	Съобщение
insecteater Пон, 14.10.13, 11:26	Попаднах на следното мнение в една друга тема: Цитат на anonymous от Събота, 12.10.2013 17:01 ” Каква е манията на всички инженери/висшисти да вярват че колкото повече учебници знаеш наизуст толкова си повече от другите. Интелекта няма нищо общо с вярата и спазването на божиите заповеди. Може да си напълно неграмотен , глупав или тъп , но пак да имаш вяра ( разбира се не йогистки/сатанински вярвания ) и да си блажен. „ За да не цапам онази тема, реших да отворя нова. mohican прави една основна грешка. Не е вярно, че инженерите/висшистите използват наизустените си знания, за да са нещо повече от другите. (Разбира се не говорим за набедените такива). Те са възпитали в себе си нещо много по-ценно от складираните наготово знания. Умението да се съмняват, да правят разсъждения и изводи или т. нар. научен подход. Следващите мнения са взети от една книжка, която автора се е постарал да напише на популярен за широкия читател език, но която за съжаление доста от познатите ми намериха трудности да я прочетат и разберат. Името и е "Свят населен с демони" от Карл Сейгън. В нея са засегнати много мистерии - чудотворни икони, извънземни, живот след смъртта и други. Един от многото аспекти описани в книгата е този, в който се засяга защо е вредно и опасно да се вярва безрезервно в каквото и да е - мистицизъм, организирани религии, суеверия, жълти медии и подобни, които предлагат готови отговори.
	Отговор  За печат
insecteater Пон, 14.10.13, 11:27	Малко история Знаете - Хипократ от остров Кос е смятан за бащата на медицината. 2500 години по-късно някои завършващи студенти по медиина полагат т. нар. Хипократова клетва. Основният му принос е, че той изважда медицината от областта на суеверието и я поставя в областта на науката. Един типичен негов пасаж гласи: Цитат ” Хората смятат, че епилепсията е божествена, просто защото не я разбират. Но ако наричаха божествено всичко, което не разбират, то тогава божествените неща нямаше да имат край. „ . Ние просто не си признаваме в колко много области сме невежи. С развитието на медицинското познание от IV в. пр.Хр. насам все повече и повече неща ставали разбираеми и съответно все по-малко било отдавано на божествената намеса — както по отношение на причините за заболяванията, така и при изцеляването на болните. Смъртните случаи при раждане и детската смъртност са намалели, продължителността на живота се е увеличила, а медицината е подобрила съществуването на милиарди хора по целия свят. Хипократ въвежда някои елементи на научния метод при диагностицирането на болестите. Той подтиква към внимателни и детайлни наблюдения: Цитат ” Не оставяйте нищо на случайността. Не пренебрегвайте нищо. Съчетавайте противоречащи си наблюдения. Дайте си достатъчно време. „ Още преди изобретяването на термометъра Хипократ очертава температурните криви на много заболявания. Той препоръчва лекарят да може да очертае — само въз основа на настоящите симптоми — вероятното минало и бъдещо развитие на всяка болест. Хипократ набляга на честността. Готов е да признае ограничения характер на познанията на лекаря. Не изпитва притеснение от това да признае пред идните поколения, че повече от половината му пациенти са починали вследствие от заболяването, което той се е опитал да лекува. Разбира се, неговите възможности са били много ограничени. Лекарствата, с които е разполагал, са се свеждали основно до слабителни, очистителни и наркотични вещества. Прилагал е хирургична намеса и обгаряне. През античната епоха до падането на Рим е постигнат значителен напредък. И докато медицината в ислямския свят процъфтява, това, което следва в Европа, наистина са Тъмни векове. Загубени са голяма част от познанията в областта на анатомията и хирургията. Изобилства упованието на молитвата и чудодейното изцеление. Светските лекари изчезват. Широко се използват заклинания, светена вода, хороскопи и амулети. Дисекцията на трупове е ограничена или забранена и в резултат от това тези, които се занимават с лечителство, са лишени от непосредственото познаване на човешкото тяло. Медицинските изследвания замират. Всичко е много подобно на ситуацията, която Едуард Гибън описва за Източната римска империя със столица Константинопол: Цитат ” В продължение на десет века не е направено нито едно откритие, което да възвиси достойнството или да допринесе за щастието на човечеството. Към спекулативните системи на античността не е добавена нито една нова идея, а поредица търпеливи ученици на свой ред се превръщат в догматични учители на следващото сервилно поколение. „ Дори и в най-добрите си времена домодерната медицинска практика не е спасила много хора. Кралица Ана е последният монарх на Великобритания от династията на Стюардите. През последните седемнадесет години на XVII в. тя забременява осемнадесет пъти. Само пет от децата се раждат живи и само едно момче преживява бебешката възраст. То умира, преди да е навършило пълнолетие и преди коронацията на кралицата през 1702 година. Не изглежда да има доказателства за някакъв генетичен проблем. Кралица Ана е имала най-добрата медицинска помощ, която парите са можели да й осигурят. Постепенно науката е ограничила и излекувала болестите, които някога трагично са отнасяли безброй много бебета и деца — вследствие откриването на света на микробите; поради прозрението :D, че лекарите и акушерките трябва да мият ръцете си и да стерилизират своите инструменти; като резултат от промените в храненето, здравеопазването и обществената хигиена; благодарение на антибиотиците, лекарствата, ваксините, разгадаването на молекулярната структура на ДНК, молекулярната биология и новите генни терапии. В сравнение с наследника на трона на една от най-могъщите държави на планетата от края на XVII в. днес поне в развитите страни родителите имат несравнимо по-голям шанс да видят децата си да доживеят до пълнолетие. Едрата шарка е изкоренена по целия свят. Драстично са намалели териториите, обитавани от маларийния комар. Всяка година средната продължителност на живота на дете с диагноза левкемия се увеличава. Науката е позволила на планетата да изхранва около сто пъти повече хора — в сравнение със ситуацията преди няколко хиляди години, — при това при далеч не толкова сурови условия. Можем да се молим над някоя жертва на холерата, или можем да й даваме по 500 милиграма тетрациклин на всеки дванадесет часа. (Все още съществува една религия — Християнската наука, — която отрича бацилната теория за заболяванията. Ако молитвата не даде необходимия резултат, вярващият би предпочел да види децата си умиращи, отколкото да им даде антибиотици.) Можем да приложим — почти без никакъв успех — терапията на психоанализата (основаваща се на говоренето) към пациент, страдащ от шизофрения, или всеки ден да му даваме между 300 и 500 милиграма клозапин. Научните методи на лечение са стотици хиляди пъти по-ефективни от алтернативните. (А дори когато алтернативните методи, изглежда, сработват, просто не сме сигурни дали те са изиграли някаква роля: спонтанното възстановяване от холера и шизофрения може да настъпи и без молитви и психоанализа.) Да изоставим науката, означава много повече от това да се откажем от климатичните инсталации, стерео уредбите, сешоарите и бързите коли. В епохата на лова и събирателството — преди появата на земеделието — средната продължителност на човешкия живот е била между 20 и 30 години. Същото се отнася и за Западна Европа през Късноримския и Средновековния период. Увеличава се до около 40 години едва около 1870 г., достига 50 през 1916 г., 60 през 1930 г. и 70 през 1955 година. Днес се доближава до 80 години (малко повече за жените, малко по-малко за мъжете). Останалата част от света следва европейския напредък в дълголетието. Каква е причината за този невероятен, безпрецедентен хуманитарен преход? Бацилната теория за болестите, мерките на общественото здравеопазване, лекарствата и медицинската технология. Може би дълголетието е възможно най-добрата мярка за физическото качество на живота. (Едва ли можете да допринесете с нещо за своето щастие, ако сте мъртъв.) Това е безценният подарък, който науката е направила на човечеството — дарът на живота, ни повече, ни по-малко. Но микроорганизмите мутират. Нови болести се разпространяват като горски пожар. Води се непрекъсната битка между микробиологичните мерки и човешките контрамерки. Успяваме да сме в крак с това съревнование не само като създаваме нови медикаменти и лечения, но също и като все повече задълбочаваме разбирането си за естеството на живота. Това са основополагащи изследвания.
	Отговор  За печат
insecteater Пон, 14.10.13, 11:31	За естеството на науката Науката далеч не е съвършеният инструмент на познанието. Просто е най-добрият, с който разполагаме. ... Научният начин на мислене е едновременно и творчески, и дисциплиниран. Това е много важно за неговия успех. Науката ни подканя да изложим фактите, дори когато те не отговарят на превзетите ни убеждения. Тя ни съветва да вземем предвид и алтернативните хипотези и да проверим коя най-добре съответства на фактите. Налага ни едно деликатно равновесие между абсолютна отвореност към нови идеи — независимо от това колко са еретични — и най-строга скептична проверка на всичко — нови идеи или установени истини. Този вид мислене е и много важен инструмент за всяка демокрация в епоха на промени. Една от причините за успеха на науката се крие в това, че в самото й сърце има вграден механизъм за коригиране на грешките. Може би някой ще изтълкува това мое твърдение като твърде широко, но аз смятам, че правим наука всеки път когато критикуваме самите себе си и проверяваме идеите си спрямо околния свят. Обратното — когато сме самодоволни и безкритични към себе си, когато не правим разлика между очаквания и факти, тогава рискуваме да се плъзнем към псевдонаука и суеверие. Всеки път когато една научна статия представя някакво късче информация, то е придружено от скала за отчитане на възможната грешка — едно безмълвно, но настоятелно напомняне, че няма пълно и съвършено познание. Това е един вид корекция, показваща доколко вярваме на това, което си мислим, че знаем. Ако степента на възможната грешка е ниска, то точността на нашите емпирични знания е голяма. Колкото по-голяма е възможната грешка, толкова повече се увеличава и несигурността в нашето знание. Като изключим чистата математика, няма нищо, което да знаем със сигурност (макар че много неща със сигурност са неверни). Освен това учените са много внимателни, когато характеризират степента на достоверност на своите опити да разберат света — като се тръгне от предположения и хипотези, които носят в себе си голяма доза колебание, и се стигне чак до природните закони, които са намерили многократно и систематично потвърждение при много проучвания върху механизмите на света. Но дори и природните закони не са абсолютно сигурни. Може да се появят нови условия, каквито до този момент не са изследвани — например в черните дупки, във вътрешността на електрона или при скорост, близка до тази на светлината. В тези случаи дори прехвалените природни закони се пречупват и — колкото и да са валидни при обичайните обстоятелства — следва да бъдат коригирани. Хората може и да мечтаят за абсолютна сигурност; те могат да се стремят към нея; може да се преструват — подобно на последователите на някои религии — че са я постигнали. Но историята на науката — далеч най-успешната претенция за познание, достъпна за хората — ни учи, че най-доброто, на което можем да се надяваме, е непрекъснато да подобряваме своето разбиране за света, да се учим от грешките си. Това е един асимптотичен подход към вселената, който обаче съдържа в себе си условието, че абсолютната сигурност винаги ще ни убягва. Винаги ще сме в плен на грешките. Най-доброто, на което всяко следващо поколение може да се надява, е да намали с малко стойността на грешката и да увеличи базата данни, към която се отнася тази грешка. Скалата на грешката е всепроникваща, видима оценка за достоверността на нашето познание. Често можете да видите отбелязване на възможната грешка при социологическите проучвания (например „несигурност от плюс/минус 3%“). Представете си общество, в което всяка реч в парламентарната хроника, всяка реклама и всяка проповед са придружени от съответната скала за отчитане на възможната грешка. Една от основните свещени заповеди на науката гласи: „Не се доверявай на твърденията на авторитетите.“ (Разбира се, учените, които са примати и следователно са включени в йерархии на доминиране, невинаги следват тази повеля.) Много от тези твърдения са се оказали болезнено погрешни. Подобно на всички останали, авторитетите също трябва да докажат своите заключения. Тази независимост на науката и проявяваното понякога нежелание да приеме конвенционалната мъдрост я правят опасна за доктрини, които не са толкова самокритични или имат претенции за абсолютна сигурност. Тъй като науката ни води към разбирането на света такъв, какъвто е — а не какъвто ни се иска да бъде, — в редица случаи нейните открития няма да бъдат непосредствено разбрани и приети. Може да се наложи да направим малко усилие и да преструктурираме своя светоглед. В науката някои неща са много прости. Когато станат сложни, това се дължи на факта, че светът е сложен — или че _ние сме_ сложни. Когато се отдръпваме от нея, тъй като изглежда много трудна (или понеже сме получили некачествено образование), всъщност се отказваме от възможността сами да поемем грижата за своето бъдеще. Лишаваме се от своите права. Нашата самоувереност се руши. Но когато преминем отвъд тази бариера, когато постиженията и методите на науката стигнат до нас, когато започнем да разбираме и приложим знанието на дело, тогава мнозина изпитват дълбоко удовлетворение. Това е вярно за всеки един от нас, но особено за децата — родени с жаждата за знания и съзнаващи, че ще живеят в моделирано от науката бъдеще, но твърде често убеждавани в своето юношество, че науката не е за тях. От собствен опит знам — както от обясненията, които аз съм получил, така и от собствените ми опити да обясня науката на околните — колко хубаво се чувства човек, когато проумее нещо; когато неясните термини внезапно добият значение; когато разбере за какво е целият този шум; когато пред него се разкрият тайнствени чудеса. При своите срещи с Природата науката неизменно предизвиква чувство на почит и благоговение. Самият акт на разбирането е празник на единението и сливането — дори на едно много скромно ниво — с великолепието на космоса. А непрекъснатото кумулативно натрупване на познания по целия свят превръща науката в нещо, което е много подобно на транснационален и трансвремеви метаразум. ... Науката е трудна за разбиране понякога. Тя отправя предизвикателство към някои изконни наши убеждения. Когато нейните продукти бъдат предоставени на разположение на политици и индустриалци, тя може да доведе до създаването на оръжия за масово унищожение или до сериозна заплаха за околната среда. Но има едно нещо, което със сигурност трябва да бъде казано за науката: именно тя създава благата. Не всеки клон на науката може да предвиди бъдещето — палеонтологията например не може, — но има много, които могат, при това с удивителна точност. Ако искате да разберете кога ще бъде следващото слънчево затъмнение, можете да се допитате до магьосници и мистици, но много по-голям успех ще имате с учените. Те ще ви кажат къде точно на планетата трябва да се намирате, кога да бъдете там, а също така и дали ще бъде пълно, частично или пръстеновидно затъмнение. Учените без никакъв проблем са в състояние да предвидят затъмнение — с точност до минутата, — което ще настъпи след хиляда години. Можете да отидете при някоя врачка, която да развали магията, виновна за вашата злокачествена анемия, или да започнете да вземате витамин B{sub}12{/sub}. Ако искате да спасите децата си от детски паралич, можете да се молите или да ги ваксинирате. Ако се интересувате от пола на нероденото си бебе, можете да се консултирате с магическото махало (напред-назад — момиче; наляво-надясно — момче; или обратното), но — взето средностатистически — то ще познае само един от два пъти. Ако наистина искате точност (в случая около 99%), опитайте с ехограф или амниоцентеза. Пробвайте с науката. Замислете се само колко много религии се опитват да се утвърдят посредством пророчества. Помислете колко много хора се уповават на тези пророчества — независимо от това колко неясни и несбъднали се са те, — за да подкрепят и заздравят своята вяра. И все пак, имало ли е някога такава религия, която да може да се мери с науката по точността и достоверността на своите пророчества? Няма религия на планетата, която да не копнее да притежава подобни способности да предсказва бъдещите събития — точно и многократно пред очите на убедените скептици. Нито една друга човешка институция не е успяла дори да се доближи до това. Дали това не е отдаване на религиозна почит пред олтара на науката? Дали не заменяме една религия с друга, също толкова деспотична? Според мен това съвсем не е така. Причината, поради която аз проповядвам използването на науката, се корени в преките наблюдения върху нейните успехи. Ако нещо друго работеше по-добре, щях да се обявя в негова полза. Дали науката се е отделила от философския критицизъм? Дали тя се самоопределя като имаща монопол върху „истината“? Замислете се отново за онова затъмнение след хиляда години. Направете сравнение с всички други доктрини, за които успеете да се сетите, отбележете какви са техните предсказания за бъдещето, кои от тях са смътни, кои — точни. Вижте кои от тези доктрини — всяка една от тях подвластна на човешката погрешимост — имат вграден в себе си механизъм за коригиране на грешките. Вземете под внимание факта, че нито една от тях не е съвършена. След това просто изберете тази, която честното съпоставяне е показало като работеща най-добре (а не като будеща най-приятни усещания). Ако различните доктрини се превъзхождат една друга в различни и независими области, тогава имаме пълната свобода да си изберем няколко — но не и ако си противоречат взаимно. Това е начинът, по който можем да различим фалшивите идоли от истинското нещо, и той е много далеч от идолопоклонничеството. И отново — причината науката да работи толкова добре се корени отчасти в нейния вграден механизъм за коригиране на грешки. В науката няма забранени въпроси, няма сфери, които да са толкова деликатни и чувствителни, че да не могат да бъдат изследвани, няма свещени истини. Тази отвореност към новите идеи — в съчетание с възможно най-строгия и скептичен анализ въобще на всички идеи — пресява житото от плявата. Няма никакво значение колко сте умен, авторитетен или обичан. Трябва да докажете своята теза пред лицето на уверения и експертен критицизъм. Разнообразието и спорът са неща, които се ценят. Поощрява се съревнованието на различните мнения — на тяхната същност и дълбочина. Научният процес може да ви изглежда объркан и хаотичен. В определен смисъл той наистина е такъв. Ако изследвате науката в нейния ежедневен аспект, ще откриете, разбира се, че учените притежават целия диапазон от човешки емоции и характери. Но има една частица, която винаги удивлява външния наблюдател, и това е критичното отношение. То се разглежда не просто като приемливо, а като желателно. Прохождащите учени получават много топла и вдъхновяваща подкрепа от страна на своите ментори. Но на своя устен изпит за получаването на докторска степен нещастният завършващ студент е подложен на унищожителен кръстосан огън от въпроси, идващи от същите тези професори, които държат бъдещето на кандидата в ръцете си. Студентите, разбира се, са нервни. И кой не би бил! Вярно, че от години се готвят за това. Но също така разбират, че в този критичен момент те трябва да са в състояние да отговорят на провокативните въпроси на специалистите. И така, докато се приготвят за защитата на своята работа, те трябва да развият един много полезен начин на мислене — трябва да предугаждат въпросите. Трябва да се запитат къде в дисертацията им има слабости, които някой друг може да открие. По-добре ще е да ги намерят преди тях. ... Защо въобще се захващаме тогава? Може би обичаме да ни критикуват? Не — няма учен, на който това да му харесва. Всеки има собственическа привързаност към своите идеи и открития. Но дори и при това положение ти не отговаряш на критиците: „Я чакай малко. Ама това е много добра идея, която аз много си харесвам. Нищо не ти е навредила, затова по-добре я приеми.“ Вместо това тежкото, но справедливо правило повелява, че ако една идея не работи, ти ще трябва да се откажеш от нея. Не трябва да хабиш нервни клетки за това, което не работи. По-добре ще е да ги посветиш на разработването на нови идеи, които по-добре обясняват наличните данни. Британският физик Майкъл Фарадей предупреждава за могъщото изкушение „да търсим такива данни и явления, които да подкрепят нашите желания, като в същото време пренебрегваме други, които им противоречат… Приемаме като приятелско това, което е в съгласие с нас, а отхвърляме с неприязън другото, което ни противоречи. В същото време всички принципи на здравия разум повеляват точно обратното“. Здравата критика ти прави услуга.
	Отговор  За печат
insecteater Пон, 14.10.13, 11:41	Инструменти за скептично мислене Скептичното мислене се свежда до това да конструирате и разберете аргументирано твърдение и — което е особено важно — да разпознаете невярното или измамно твърдение. Въпросът не е, дали _харесваме_ заключението, което се явява в края на разсъжденията, а дали заключението _следва_ от предварителните условия и началната точка и дали тези предварителни условия са верни. Сред инструментите можем да изброим следните: • Винаги когато е възможно, трябва да има независимо потвърждение на „фактите“. • Поощрявайте всички сериозни защитници на други гледни точки да ви дадат самостоятелни тълкувания по наличните данни. • Позоваването на авторитети не означава почти нищо — „авторитетите“ и преди са правили грешки. Със сигурност и занапред ще правят грешки. Може би по-точно ще е да го кажем иначе: в науката няма авторитети — в най-добрия случай има специалисти. • Разгледайте повече от една хипотеза. Ако има нещо, което може да бъде обяснено, замислете се за всички начини, по които то _би могло_ да бъде обяснено. След това помислете за опити, с които систематично да отхвърлите всяко едно от алтернативните обяснения. Това, което оцелее — хипотезата, която устои на опровержението на този Дарвинов подбор сред „множеството работни хипотези“, — има много по-голям шанс да е правилният отговор, отколкото ако просто бяхте прегърнали първата идея, привлякла вниманието ви. * Римският историк Полибий е предложил една по-цинична формулировка: „Тъй като човешките тълпи са непостоянни, пълни са с неконтролируеми желания и страсти и не изпитват страх от последствията, те трябва да бъдат изпълнени със страхове, които да ги обуздават. Следователно древните са постъпили добре, като са измислили боговете и вярата в наказанието след смъртта.“ — Б.а. • Опитайте се да не бъдете твърде пристрастен към дадена хипотеза, само защото е ваша. Тя е само временна спирка по пътя към знанието. Запитайте се защо ви харесва идеята. Направете почтено сравнение с алтернативите. Вижте дали не можете да намерите някаква причина да я отхвърлите. Ако не го направите вие, ще го направи някой друг. • Квантифицирайте. Ако това, което се опитвате да обясните, има прикрепени към себе си някаква мярка и някаква числова стойност, ще ви бъде много по-лесно да изберете между конкурентните хипотези. Това, което е неясно и се свежда само до качество, подлежи на много обяснения. Разбира се, във всички квалитативни проблеми, с които неизбежно се сблъскваме, има истини, които трябва да бъдат открити. Но намирането им поставя много по-големи предизвикателства. • Ако става въпрос за верига от аргументи, а не само за предварително поставени условия, то тогава всички брънки (включително предварителните условия) трябва да са здрави — а не само по-голямата част. • Бръсначът на Окам. Според това удобно емпирично правило, ако сме изправени пред две хипотези, които обясняват данните _еднакво_ добре, трябва да изберем по-простата. • Винаги си задавайте въпроса дали хипотезата би могла да бъде фалшифицирана — дори само на теория. Предположения, които не могат да бъдат изпитани и фалшифицирани, нямат особено голяма стойност. Замислете се над грандиозната идея, че нашата вселена с всичко в нея не е нищо повече от елементарна частица — например електрон — в много по-големия космос. Но ако никога не можем да получим информация от извън нашата вселена дали идеята не се оказва невъзможна за опровергаване? Трябва да можете да проверявате направените твърдения. Трябва да дадете на заклетите скептици шанса да следват вашата аргументация, да повторят експериментите ви и да видят дали ще получат същите резултати. Както се опитах да подчертая по-рано, уповаването на внимателно замислените и проведени експерименти е ключово. Няма да научим много, ако просто се отдадем на съзерцание. Изкушаващо е да се задоволим с първото кандидат-обяснение, което ни хрумне. Едно обяснение е много по-добре от липса на такова. Но какво ще стане, ако можем да измислим няколко? Как да изберем между тях? Не избираме ние. Оставяме на експериментите да го направят. Франсис Бейкън ни е дал класическата причина: „Аргументацията не може да бъде достатъчна за откриването на нещо ново, тъй като сложността на природата е многократно по-голяма от тази на аргумента.“ Освен че ни учи какво да правим, когато преценяваме нечия претенция за познание, добрият комплект за идентифициране на измами трябва да ни учи и какво да _не_ правим. Той ни помага да разпознаем най-често срещаните и опасни заблуди на логиката и риториката. Много добри примери могат да бъдат открити в религията и политиката, тъй като занимаващите се с тях хора често са задължени да оправдаят две противоречащи си предложения. Сред тези заблуди са: • _Ad hominem_ — от латински: „към човека“. Да атакуваш човека, а не неговите аргументи (например: _„Преподобната д-р Смит е известна библейска фундаменталистка, поради което нейните възражения срещу еволюцията не следва да бъдат разглеждани като сериозни.“_). • Аргументи, основаващи се на авторитет (например: _„Президентът Ричард Никсън трябва да бъде преизбран, тъй като той има секретен план за спиране на войната в Югоизточна Азия“_, но тъй като планът е секретен, няма начин избирателите да го оценят заради достойнствата им. Аргументът се свежда до това, че трябва да му се доверят, защото е президент. Грешка, както се оказа по-късно). • Аргумент, основаващ се на обратни последствия (например: _„Трябва да съществува Бог, който да раздава наказания и награди, тъй като — ако Той не съществуваше — обществото щеше да бъде много по-беззаконно и опасно, може би дори неподлежащо на управление.“*_ Или: _„Обвиняемият в един широко представен в медиите съдебен процес за убийство трябва да бъде признат за виновен. В противен случай други мъже също ще се почувстват окуражени да убият жените си.“_). • Позоваване на незнанието — твърдението, че всичко, което не е доказано невярно, трябва да е вярно и обратното (например: _„Няма категорични доказателства, че НЛО-та не посещават Земята. Следователно НЛО-та съществуват. Във вселената съществуват и други форми на разумен живот.“_ Или: _„Може да има седемдесет казилиона други светове, но не знаем някой друг да е постигнал моралния напредък на Земята и следователно ние все още сме център на вселената.“_). Тази нетърпеливост по отношение на неопределеността може да бъде критикувана по следния начин: отсъствието на доказателства не означава доказано отсъствие. • Специален довод, който често трябва да спаси предположението от сериозни риторични затруднения (например: _„Как е възможно един милостив Бог да осъди бъдещите поколения на мъки само защото противно на заповедите му една жена е накарала един мъж да изяде една ябълка?“ Специален довод: не разбирате сложната доктрина за свободната воля._ Или: _„Как е възможно в едно и също лице да присъстват еднакво божествените Баща, Син и Свети дух?“ Специален довод: не разбирате Божествената мистерия, на Светата троица._ Или: _„Как е възможно Бог да е позволил на последователите на юдаизма, християнството и исляма — всичките проповядващи човеколюбив, доброта и състрадание — да извършват толкова много жестокости в продължение на толкова дълго време?“ Специален довод: отново не разбирате свободната воля. И освен това, незнайни са пътищата Божии._) • Да молиш за въпроса или да предпоставяш отговора (например: _„Трябва да въведем смъртното наказание, за да ограничим тежките престъпления.“_ Но дали тежките престъпления ще намалеят, когато бъде въведено смъртното наказание? Или: _„Вчера стоковата борса се срина поради техническите манипулации и гоненето на печалби от страна на инвеститорите.“_ Но има ли _независимо_ потвърждение на причинната роля на „манипулациите“ и търсенето на печалби? Нищо ли не сме научили от това предполагаемо обяснение?). • Избирателност на наблюденията, наричана още изброяване на благоприятните обстоятелства — или, както я е описал философът Франсис Бейкън, да отброяваш попаденията и да забравяш пропуските* (например: _„Ако една държава се хвали с президентите, които е дала, и забравя за серийните убийци“_). * Любимият ми пример е следната история, която се разказва за италианския физик Енрико Ферми, току-що пристигнал на американска земя и включен в посветения на разработването на атомно оръжие Проект „Манхатън“. По време на Втората световна война той се среща с висши офицери от армията на Съединените щати: — Еди-кой си е велик генерал — казват му. — Каква е дефиницията за велик генерал? — пита Ферми по своя характерен маниер. — Ами предполагам, че това е генерал, който е спечелил много последователни битки. — Колко много? След кратка дискусия те се спират на пет. — Каква част от американските генерали са велики? След кратка дискусия се установява, че такива са едва няколко процента. Но представете си, предложил Ферми, че няма нещо такова като велик генерал, че всички армии са равнопоставени и че победата в една битка е просто въпрос на случайност. При това положение шансът да спечелиш една битка е едно към две или 1/2; при две битки е 1/4; при три — 1/8; при четири — 1/16; и при пет — 1/32, което е около три процента. Би могло _да се очаква_ няколко процента от американските генерали да са спечелили пет последователни битки просто по случайност. А дали някой от тях е спечелил _десет_ последователни битки? — Б.а. • Статистика на малките числа — тясно свързана с избирателността на наблюденията (например: _„Твърди се, че всеки пети човек на Земята е китаец. Това не е възможно. Аз познавам стотици хора и нито един от тях не е китаец. С уважение…“_ Или: _„Тази вечер хвърлих три седмици поред. Просто не мога да загубя.“_). • Неразбиране на природата на статистиката (например: _„Президентът Дуайт Айзенхауер изрази учудване и тревога по повод заключението, че половината от всички американци са под средното ниво на интелигентност.“_). (Тук съм се смял с глас - InsectEater ) • Непоследователност (например: _„Предпазливо да се планира най-лошото, на което е способен един евентуален военен противник, но напълно да пренебрегнем научните проекции на опасностите за околната среда, тъй като не са «доказани».“_ Или: _„Да се припише падащата средна продължителност на живота в бившия Съветски съюз на провалите на комунизма отпреди много години, но никога да не се свързва високият процент на детската смъртност в САЩ (понастоящем най-висок в сравнение с всички останали големи индустриални страни) на провалите на капитализма.“_ Или: _„Да смятаме за обоснована идеята вселената да продължава да съществува безкрайно дълго напред в бъдещето, но да разглеждаме като абсурдна представата, че тя има безкрайно дълга история назад в миналото.“_). • _Non sequitur_ — от латински: „не следва“ (например: _„Нашата нация ще победи, защото Бог е велик.“_ Но почти всяка друга нация претендира за същото. Германската формулировка гласи: _Gott mit uns_ — „Бог е с нас“). Често тези, които изпадат в заблудата _non sequitur_, просто не са взели предвид алтернативните възможности. • _Post hoc, ergo propter hoc_ — от латински: „Случило се е след това, следователно е било причинено от него.“ (например изказването на Жаим Кардинал Син, архиепископ на Манила: _„Познавам една 26-годишна жена, която изглежда на 60, защото взема противозачатъчни.“_ Или: _„Преди жените да получат правото да гласуват, нямаше атомни оръжия.“_). • Безсмислени въпроси (например: _„Какво ще се случи, ако една неустоима сила се сблъска с непоклатимо препятствие?“_ Ако би имало нещо като неустоима сила, то не би имало непоклатими препятствия и обратното.) • Изключена среда или лъжлива дихотомия — да се разглеждат само двете крайности в континуум от междинни възможности (например: _„Разбира се, вземете страната на мъжа ми. Той винаги е прав. Аз винаги греша.“_ Или: _„Или обичаш страната си, или я мразиш.“_ Или: _„Ако не си част от решението, значи си част от проблема.“_). • Краткосрочно срещу дългосрочно — подточка на изключената среда, но толкова важна, че реших специално да я предложа на вашето внимание (например: _„Не можем да си позволим програми за подпомагане на недохранените деца или да образоваме деца в предучилищна възраст. Спешно трябва да се справим с уличната престъпност.“_ Или: _„Защо трябва да изследваме космоса и да се занимаваме с фундаментални научни проучвания, при положение че имаме огромен бюджетен дефицит?“_). • Хлъзгавият склон, който също е свързан с изключената среда (например: _„Ако позволим абортите в първите няколко седмици от бременността, ще се окаже невъзможно да предотвратим убийството на напълно развито бебе.“_ Или обратното: _„Ако държавата забрани абортите дори в деветия месец, скоро ще започне да ни казва какво да правим с телата си по време на зачеването.“_). • Объркване между корелация и причинно-следствена връзка (например: _„Изследванията показват, че сред колежаните има повече хомосексуалисти, отколкото сред хората с по-ниско образование; следователно образованието прави хората хомосексуалисти.“_ Или: _„Земетресенията в Андите съвпадат с моментите на най-голямо сближаване между Уран и Земята. Следователно — въпреки липсата на подобна връзка при по-близката и по-голяма планета Юпитер — второто причинява първото.“_*). * Или: _„Децата, които гледат насилие по телевизията, са по-склонни към насилие, когато пораснат.“_ Но дали телевизията причинява насилието, или децата със склонност към насилие просто обичат да гледат подобни програми? Много е вероятно и двете твърдения да са верни. Комерсиалните защитници на телевизионното насилие твърдят, че всеки може да направи разлика между телевизия и действителност. Но понастоящем детските програми в събота сутрин излъчват средно по 25 акта на насилие на час. Това най-малкото прави децата по-малко чувствителни към агресията и проявите на безсмислена жестокост. И ако на податливите на внушение възрастни могат да бъдат имплантирани фалшиви спомени, какво имплантираме в децата си, при положение че ги излагаме на около 100 000 акта на насилие още преди да са завършили началното училище? — Б.а. • Сламеният човек — да окарикатуриш някаква позиция, за да можеш да я атакуваш по-лесно (например: _„Учените вярват, че живите същества са се получили по случайност“_ — формулировка, която целенасочено пропуска основната Дарвинова идея, че природата функционира, като запазва нещата, които работят, и отхвърля тези, които не работят. Или — което също е заблуда от типа краткосрочно-дългосрочно: _„Защитниците на околната среда ги е грижа повече за змиешийките и петнистите бухали, отколкото за хората.“_). • Скрити данни и полуистини (например: _„По телевизията показаха невероятно точно и широко цитирано «пророчество» за опита за покушение срещу президента Рейгън.“_ Но — важна подробност — дали е записано преди или след събитието? Или: _„Безчинствата на правителството плачат за революция, макар че не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата.“_ Да, но дали това ще бъде революция, при която ще бъдат убити много повече хора, отколкото при предходния режим? Какво показва опитът от предишни революции? Дали всички революции срещу потиснически режими са желателни и в интерес на хората?). • Неангажиращи изказвания (например разделянето на властите в Американската конституция уточнява, че Съединените щати не могат да обявят война без решение на Конгреса. От друга страна президентът получава контрол над външната политика и воденето на войни, които са потенциално решаващи за неговото преизбиране. При това положение президентите и от двете политически партии могат да се изкушат да организират войни, докато в същото време развяват знамената и наричат войната по някакъв друг начин — „полицейски акции“, „въоръжени нахлувания“, „предпазни ответни мерки“, „умиротворяване“, „защита на американските интереси“, или най-различни „операции“, например Операция „Справедлива кауза“. Евфемизмите за „война“ са само една от голямата група ревизии на езика за политически цели. Талейран е казал следното: „Едно от важните умения на политика е да намира нови имена за институции, които със старите си имена са станали омразни на обществеността.“) Познаването на тези логически и риторически заблуди допълва нашия комплект инструменти. Подобно на всички други сечива, комплектът за идентифициране на измами също може да бъде използван не по предназначение, да бъде прилаган извън контекст и дори да служи като готов заместител на мисленето. Но ако бъде използват правилно, той може да има огромно значение — не на последно място при оценяването на нашите собствени аргументи, преди да ги представим на околните.
	Отговор  За печат
insecteater Пон, 14.10.13, 11:45	Чайникът на Ръсел Чайникът На Ръсел, понякога наричан Божественият Чайник, е идея изградена от фиософа Бертранд Ръсел (1872-1970). В статия, озаглавена "Има ли Бог" през 1952 година, Ръсел казва следното: "Ако предположа, че между Земята и Марс има китайски чайник, обикалящ около слънцето в елипсовидна орбита, никой няма да е способен да опровергае моето твърдение при положение, че съм уточнил, че чайникът е прекалено малък, за да бъде засечен дори от най-мощните ни телескопи. Но ако кажа, че понеже твърдението ми не може да бъде оборено, би било нетолерантно да се подлага на съмнение с право ще бъда обвинен, че говоря безсмислици. Ако, все пак, съществуването на такъв чайник беше предположено в антични книги, преподавано като свещенна истина всяка неделя и внедрявана в умовете на децата в училище, колебанието в неговото съществуване би било признак на ексцентричност, а на съмняващият се ще бъде предоставен психиатър в просветната ера или инквизитор в по ранни времена" В книгата си A Devil's Chaplain, Ричард Докинс развива темата за чайника допълнително: "Причината организираната религия да заслужава категорична неприязън е, че за разлика от вярата в Чайникът На Ръсел, религията е силна, влиятелна, освободена от данъци и систематично пробутвана на деца прекалено млади, за да се защитят. Децата не са принуждавани да прекарват годините си на развитие в наизустяване на налудничави книги за чайници. Правителствено субсидираните училища не изключват деца, чиито родители предпочитат грешната форма на чайник. Чайнико-вярващите не убиват чайнико-невярващите, чайнико-изменниците, чайнико-еретиците и чайнико-богохулниците с камъни. Майките не се отричат от синовете си, които се женят за момичета, чиито родители вярват в три чайника вместо един. Хората, които сипват първо млякото не изтезават тези, които сипват първо чая."
	Отговор  За печат
iceman_ Пон, 14.10.13, 13:02	Ами с "Чайника на Ръсел" си ангажираш завинаги едно топло местенце в ада, поне според мохикана, който не даваше дори йога и лека атлетика да тренираме. Понеже не ние, а Той решава кога и как да живееме, боледуваме, оздравяваме и умираме. И макар че мохикана не отговори на последния ми въпрос в оная тема, това е сентенцията на изказването му, а тя всъщност е съвсем близка до някои схващания от ерата на Торквемада струва ми се. На времето , когато бях още teen бях се залетял да посещавам разни църкви, а тогава вече имаше повече от една. И може би щях малко по-навътре да взема нещата, но попаднах на една свръхсвръх набожна моя комшийка, която иначе беше една от най-хубавите жени които съм срещал изобщо, но май дъска я беше ударила в главата или нещо "подобно". Та обикаляйки с нея тогавашните църкви почти целодневно бях изложен на непрекъсната 10-12-часова агитация за Него, делата Му, милостта МУ, и ..... някъде към втория месец вече интереса към Неговата персона трайно отслабна и сега , благодарение на моята комшийка , съм непрактикуващ атеист отворен обаче и към други мнения. Колкото до индианските схващания за йогата смятам , че това е кристален пример как едно фундаметалистично отношение към другомислещите може да навреди, или поне - да попречи да бъдат допринесени ползи, понеже противоречат на догми от преди няколко хилядолетия! Пак според същите догми всички хора преди св. Павел автоматично влизат в ада понеже не са кръстени. Както и всички новородени, които са починали преди да бъдат кръстени! Не знам какво е индианското обяснение на тези догми, но на мен такава религия не ми трябва. Но темата е интересна и ще я следя с интерес.
	Отговор  За печат
tochnia1 Пон, 14.10.13, 14:55	RE: Вяра срещу научен подход (или религия срещу наука) Цитат на iceman_ от Понеделник, 14.10.2013 13:02 ” ............... Но темата е интересна и ще я следя с интерес. „  Едва ли има, какво да се добави повече по това изчерпателно изнасяне на факти!!!!!  Инсект, от къде извади това търпение бе човек? Изключително полезно четиво!
	Отговор  За печат
iceman_ Пон, 14.10.13, 15:12	Е, има какво да се добави. Темата не е изложение , а вяра срещу религия. Не вярвам инсекта да е представител на цялата истина, макар че изложението му наистина е обемно и превъзходно. А и религиозните фанатици още не са се обадили, сигурно са на работа още. Или палят свещи в близките храмове.
	Отговор  За печат
anonymous Пон, 14.10.13, 16:22	Интересно четиво ,което комбинирах с едно кафе! Беше ми приятно Действително няма алтернатива на науката като точност ,но и тя работи с аксиоми , постулати т.е. очевидни неща. Имайки предвид несъвършените човешки възприятия не може да се претендира за точност и истина! Има обаче едно НО. Науката се променя ,не е догматична както религията.Новите технически средства водят до тази промяна. Другото важно нещо е , че науката променя човешкото мислене във всички области без изключение! И все пак дали трябва напълно да се доверяваме на науката и да отричаме религията? Според една статистика ,която преди години бях срещнал около 96% от населението на Земята е вярващо!!! Тези хора като не са атеисти ,какви са? Заблудени?Дали може да сме вярващи и в някакъв бог и да приемаме науката като определяща мирогледа ни!Изобщо съвместими ли са религията и науката? Според мен ДА! Науката касае материалния свят, религията духовния! Те са две различни страни на монетата. Въпросът е, какво да ние отношението в пресечните им точки ,където се явяват противоречията?
	Отговор  За печат
iceman_ Пон, 14.10.13, 17:54	Хм, в България в момента я има я няма и 10-15% вярващи. Познавам много хора, и приятелите ми не са малко, и никой от тях не влиза в черква освен на кръщене или на някоя от тъй модерните напоследък църковни сватби. Имам спомени че и по живково време нямаше много активно практикуващи християни. Но не искам да навлизам в тематиката дали външния израз означава вята и тн... макар че сигурно друг ще го направи. Науката с много малко и твърде очевидни изключения борави с реални и проверими данни, константи и закони. В науката едно нещо не е открито докато поне още двама други независими учени не го потвърдят, до тогава то е само едно научно съобщения. В този смисъл, поне за мен , тя науката не е другата страна на монетата на религията. Науката и религията от хилядолетия не са се спогаждали, а и до преди стотина и малко години някои от учените са ги изгаряли на клада, така че ако днес има търпимост към науката от страна да духовенството то тава е само външно и насила. Науката казва че трябва да се вярва в проверими неща, а бог не е между тях.
	Отговор  За печат

Коментар